Из „Вечните спътници”, от Бхакти Баллабх Тиртха Махарадж

Три различни имена се приписват на Рагхунатх Дас от предишната му идентичност на манджари в Кришна лила: някои казват, че той бил Раса Манджари, други че бил Рати Манджари, а според трепи – Бханумати.
(Гаура-ганоддеша-дипика 186)

Детството на Рагхунатх

Рагхунатх Дас се родил около 1494г. в град Саптаграм в областта Хугхли. Истинското му родно място било селцето Кришнапур, намиращо се на източния бряг на древната река Сарасвати.

Шрила Рагхунатх Дас Госвами бил син на Говардхан Маджумдар. Името на майка му е неизвестно. По-възрастният брат на Говардхан, Хиранйа, нямал синове. Двамата братя принадлежали към кастата Каястха и били заможни земевладелци в Саптаграм. Рагхунатх живеел в Саптаграм Кришнапур, а неговият чичо Кали Дас, който също бил преданоотдаден на Махапрабху, живеел в Шанкханагара. Свещенослужителят на семейството на Рагхунатх, Баларам Ачарйа, както и неговият гуру Йадунандан Ачарйа живеели в град Чхандпур. Йадунандан бил много близък ученик на Адвайта Ачарйа и отдаден на Бог Чайтанйа Махапрабху, като също така бил получил и специалните благословии на Васудева Датта Тхакур.

След като спасил проститутката, изпратена да го изкушава от Рамачандра Кхан, Хари Дас Тхакур напуснал Бенапол и дошъл в Чхандпур, къде останал да живее заедно с Баларам Ачарйа. По онова време Шрила Рагхунатх Дас Госвами бил мъничко момче, но имал възможността да зърне Хари Дас Тхакур и да получи благословиите му. Кришна Дас Кавирадж Госвами казва, че тези благословии били причината Рагхунатх по-късно да може да получи общуването на Махапрабху през последните години на живота Му.

Рагхунатх Дас бил малко момче, което ходело на училище, когато получил даршана на Хари Дас Тхакур. Хари Дас бил милостив към него и тази милост била причината по-късно той да може да бъде в компанията на Бог Чайтанйа.
(Чайтанйа Чаритамрита 3.3.168-169)

Копнежът на Рагхунатх да бъде с Бога

Хиранйа и Говардхан Маджумдар имали годишен приход от 800 000 рупии. По онова време рупията имала няколкостотин пъти по-голяма стойност от днешната рупия. Макар Рагхунатх да бил единственият наследник на това огромно благосъстояние, той бил безразличен към богатствата още от дете. За пръв път той имал възможнността да види Махапрабху когато Богът здошъл в Шантипур след като бил приел саннйас. На мига щом Го зърнал, Рагхунатх паднал в нозете Му в изблик на божествена любов. Бащата на Рагхунатх, Говардхан Маджумдар, винаги служел на Адвайта Ачарйа с вяра и преданост и затова Адвайта Прабху бил предразположен да показва добрината си към малкия Радхунатх и винаги се грижел да получава остатъците от храната на Бога през цялото време докато Той бил в Шантипур.

Когато Богът заминал за Пури, Рагхунатх се завърнал в своя дом в Саптаграм, но вече бил преобразен и непрестанно чувствал непосилна раздяла с Бога. Виждайки го в това състояние баща му го обградил със стража от 11 мъже: двама брамини, четирима слуги и пет пазачи. Въпреки това Рагхунатх се опитал на няколко пъти да избяга за да се присъедини към Бога, но всеки път бил залавян и връщан обратно преди да е постигнал целта си. В резултат на тази ситуация той ставал все по-угнетен и потиснат.

През 1513 когато Богът направил опит да достигне до Вриндаван, но успял да стигне само до Канаир Нитшала, Той се завърнал в Шантипур и отново поостанал за кратко. Рагхунатх жадувал да види Бога и този път помолил баща си да му разреши да иде в дома на Адвайта. Говардхан бил обезпокоен за умственото състояние на сина си, но накрая решил да го пусне при условие че бързо се върне. Той също така изпратил голяма свита пазачи, които да го охраняват.

Когато Рагхунатх съзрял Бога било сякаш му бил дарен нов живот. Той Му разказал за непоносимата ситуация, в която се намирал и Го умолявал да го научи как да се освободи от материалните си окови. Познаващият на човешките сърца Бог можал да разбере дълбочината на чувствата на Рагхунатх и въпреки това се опитал да го успокои със следните напътствия:

Умири се и се върни вкъщи. Недей да ставаш глупак. Трябва време за да се прекоси океана от материално страдание. Недей да правиш предствление на „маймунска отреченост”(марката-вайрагйа) просто заради другите. Наслаждавай се на светския живот по скромен начин без да се привързваш. Вътрешно бъди насочен към Кришна, докато външно се справяш със света по подобаващ начин. Не след дълго Кришна ще те спаси.
(Чайтанйа Чаритамрита 2.16.237-239)

Шрила Бхактисиддханта Сарасвати Госвами Тхакур прави следния коментар на думите „марката-вайрагйа”: „За повърхностния поглед маймуните са много отречени, защото живеят голи в горите без да имат дом. Но всъщност те се интересуват единствено от собственото си сетивно наслаждение и никога не биха се отказали от него. Такова престорено отречение за показ се нарича „марката-вайрагйа”, маймунска отреченост. Истинското отречение е просто страничен ефект от чистата преданост, а останалите видове отречение, възникнали от разочарованието от материалните удоволствия или от нещастие не биха могли да продължават за цял живот. Поради временната си характеристика, такова отречение бива наричано „пхалгу”, фалшиво. Такова временно или маймунско отречение се нарича още „шмашана-вайрагйа”, „отречение на площадката за кремация”. Човек може и трябва да приема нещата, които са абсолютно необходими за служенето на Кришна, без да потъва в тях или да се привързва. Ако живее по такъв начин, той няма да бъде повлияван от кармичните реакции, които са резултат на увлечението по сетивните обекти. В „Бхакти-расамрита-синдху” (1.2.108) се казва: „Онзи, който знае целта си, трябва да приема само толкова, колкото му е необходимо за да поддържа съществуването си. Ако той приема повече или по-малко от това, ще пропусне висшата цел.” В своя коментар „Дургама-сангамани” Шри Джива Госвами тълкува думата „сва-нирвахах” с думите „сва-сва-бхакти-нирвахах”: преданият трябва да приема само онези материални неща, които биха му помогнали да отдава служене на Бога според собствените му индивидуални нужди. В „Бхакти-расамрита-синдху” (1.2.256) марката-вайрагйа или пхалгу-вайрагйа са обяснени по-ясно така: „Пхалгу-вайрагйа се дефинира като отхвърляне от някой, който желае освобождение, на неща свързани с Бога с разбирането, че това е нещо материално.” „Грешка е да се отрича нещо, което е полезно за служенето на Бог Кришна, взимайки го за обикновен материален предмет.” („Вайшнава ке”) „Йукта-вайрагйа” се дефинира като отношението на някой, който е непривързан към обектите на сетивата, но ги използва само доколкото те са пригодни да служат на Бог Кришна.” „Всички сетивни обекти, използвани без лична привързаност и във връзка с Кришна, са идентични с Кришна.” („Вайшнава ке”)

Приемайки напътствията на Махапрабху в сърцето си, Рагхунатх се завърнал вкъщи и изоставил трескавото си желание да се отрече от материалния живот, като вместо това се заел с различните си задължения с чувство на непривързаност. Когато родителите му видели, че той е изоставил всички външни признаци на отречение, те били щастливи и започнали да си мислят че няма нужда от толкова засилена охрана около сина им.

Данъчните проблеми на Хиранйа Маджумдар

По онова време имало един чиновник на Шаха с титлата Чаудхури (или найеб), който действел като посредник между Шаха и заминдарите. Той събирал данъци от замевладелците и получавал 25 % комисионна върху тях. Хиранйа Маджумдар обаче плащал данъците си директно на Шаха, с когото имал специално споразумение и по такъв начин отрязвал посредника. Така върху приход от 2 000 000 рупиии Хиранйа плащал само 1 200 000 вместо 1 500 000 – разликата обикновено трябвало да бъде платена на Чаудхури. Понеже губел голямата комисионна, мюсюлманинът Чаудхури, който бил тюрк, станал враг на Маджумдарите.

Откак се бил върнал от срещата си с Махапрабху, Рагхунатх практикувал йукта-вайрагйа според каквито били инструкциите на Бога. Когато обаче научил, че Махапрабху се е завърнал от Вриндаван, той започнал да прави приготовления да се присъедини към Него в Пури. По същото време Чаудхури започнал да протестира пред Шаха срещу Хиранйа и Говардхан от гняв че бил измамен за своите проценти от данъчния доход. Боейки се от арест, двамата братя се укрили.

Когато министърът дошъл да разследва оплакванията на Чаудхури, той арестувал Рагхунатх, понеже баща му и чичо му отсъствали. Чаудхури идвал всекидневно да крещи и да заплашва Рагхунатх, изисквайки от него да разкрие къде се крият. Накрая той решил да накара да пребият Рагхунатх, но виждайки спокойното му лотосолико лице, той не можал да продължи. Всъщност макар на думи да го критикувал, Чаудхури се страхувал наистина да му навреди, защото Рагхунатх принадлежал към влиятелно семейство от класата Кайастха. Той знаел, че Кайастхите са интелигентни и биха могли да заговорничат срещу него, причинявайки му дори по-лоши главоболия.

Самият Рагхунатх търсел начин да се отърве от тази ситуация и заговорил на Чаудхури с мек глас: „Баща ми и чичо ми са ти като братя. Поведението на братята е трудноразбираемо – понякога се карат помежду си, понякога са любящи и внимателни. Днес вие спорите, но утре съм сигурен че ще се помирите един с друг. Аз съм твой син също толкова, колкото и на баща си, затова ти си мой закрилник. Не подобава на човек като теб да наказва онези, които са зависими от него. Няма нужда да казвам каквото и да било повече, защото ти познаваш писанията и на практика си един жив светец и учител.”

Чаудхури бил трогнат от кротките думи на Рагхунатх и заплакал, победен от обич към него. Той казал: „От днес нататък ти за мене си мой син. Ще намеря начин още днес да бъдеш освободен. Нека чичо ти се срещне с мен и уреди нещата така, че и аз да получа своя дял от приходите.”

Рагхунатх успял да успокои Чаудхури с мекия си дипломатичен тон и така да сложи край на спора между него и чичо си. Междувременно бащата на Рагхунатх уредил женитбата на своя син с едно изключително красиво момиче за да бъде сигурен в обвързаването му със семейството.

Данда Махотсава

Година по-късно Рагхунатх отново изгарял от нетърпение да види Махапрабху и непрестанно бягал от къщи в напразни опити да стигне до Пури. Всеки път бил залавян от баща си и връщан у дома. Майка му си мислила, че е полудял и поискала от мъжа си да го постави отново под охрана. Говардхан отвърнал примирено:

Той е богат колкото Индра, а жена му е красива като небесна куртизанка. Ако тези неща са неспособни да пленят духа му, как биха могли да сторят това едини обикновени въжета? Бащата, дал живот на едно дете, не може да се намесва в реакциите на действията от предишните му животи. Шри Чайтанйа Чандра е дал благословиите си на това момче. Кой би могъл да задържи като затворник някой, който е подлуден от Бог Чайтанйа Махапрабху?
(Чайтанйа Чаритамрита 3.6.39-41)

Докато измислял план как да се освободи от своите окови, Рагхунатх чул че Нитйананда Прабху благополучно е пристигнал в град Панихати. Мислейки за това, че Нитйананда е спасителят на най-окаяните и че по негова милост той със сигурност ще намери свободата си, той пресякъл Ганг до Панихати, където намерил Нитай седнал под едно дърво на дървено столче, заобиколен от спътниците си. Още щом го зърнал отдалеч, Рагхунатх паднал като пръчка. Милостивият Бог Нитйананда незабавно накарал да го доведат по-близо до него и разбирайки дълбоко-вкорененият копнеж в сърцето му уредил нещата така, че Рагхунатх да може да извърши служене към Вайшнавите.

„Като крадец ти не идваш близо до мен, а се опитваш да избягаш. Сега те улових и ще те накажа. Искам да нахраниш всичките ми последователи с ориз и кисело мляко.” Чувайки заповедта на Нитйананда, умът на Рагхунатх се преизпълнил с радост.
(Чайтанйа Чаритамрита 3.6.50-51)

Фестивалът, на който Нитйананда заръчал на Рагхунатх да постави начало, все още се празнува като Панихати Чхира-дадхи Махотсава. Нитйананда Прабху и проявлението на самия Шри Чайтанйа Махапрабху взели участие във фестивала, хранейки се на брега на Ганг сякаш били пастирчета на брега на Ямуна. Шри Чайтанйа Махапрабху, Нитйананда Прабху и техните придружители, безброй брамини, мъже и жени от областта се наслаждавали на ориза с кисело мляко. Възможността да се служи на Бога и на Неговите отдадени по такъв начин е нещо, което се случва изключително и само по велика милост.

На следващия ден Рагхунатх Дас Госвами развълнувано запитал Нитйананда Прабху чрез Рагхава Пандит как би могъл да се освободи ат материалните си оплитания и да намери компанията на Махапрабху. Като океан от милост, Нитйананда Прабху поставил нозете си върху главата на Рагхунатх и рекъл:

„Ти организира този празник на брега на реката и Махапрабху беше достатъчно милостив към теб, идвайки лично да му се порадва. Той те благослови, приемайки предложените ориз и кисело мляко. След като погледа танцуващите бхакти, Той прие прасад вечерта. Бог Гауранга дойде тук само за да те спаси; Той вече премахна всички останали пречки. Той ще те повери на Сварупа Дамодар и ставайки негов доверен слуга, ще те задържи близо до себе си. Сега си иди вкъщи и забрави грижите си. Скоро ще имаш възможността да идеш при Бога без никакъв проблем.” (Чайтанйа Чаритамрита 3.6.139-143)

След като поговорил с Рагхава Пандит, Рагхунатх дарил голяма сума пари като дакшина за Нитйананда и неговите спътници. Самият той си тръгнал и сякаш животът му бил намерил пълнотата си, получавайки благословиите на Нитйананда Прабху. Връщайки се вкъщи, той повече не влязъл във вътрешните стаи, а останал отвън, спейки в Дурга Мандап. Край него винаги имало пазач, който го пазел да не избяга.

Рагхунатх бяга

Макар да знаел, че бхактите от Бенгал се подготвят за ежегодното си пътуване до Пури, Рагхунатх се боял да се присъедини към тях, понеже лесно щял да бъде уловен. Един ден, около 4 ч. преди зазоряване Йадунандан Ачарйа дошъл в къщата, докато Рагхунатх спял в Дурга Мандап. Той казал на Рагхунатх, че ученикът, който извършвал пуджата е изоставил служенето си и трябва да бъде убеден да го поеме отново, тъй като нямало кой да го замести.

Рагхунатх тръгнал със своя гуру докато пазачите още спели. След като повървели заедно обаче, Рагхунатх му казал да си иде вкъщи, казвайки че сам ще иде в дома на ученика и ще го убеди да дойде да си изпълни задълженията. Рекъл му да не се тревожи и се сбогувал с него. Без никакви пазачи или слуги около себе си, Рагхунатх изведнъж осъзнал, че му се отваря златна възможност да избяга.

Медитирайки върху лотосовите нозе на Махапрабху, той тръгнал на изток като избягвал главните пътища от страх да не бъде заловен, а дори и по-малките пътчета минаващи през селата. Въпреки трудния път през джунглата, първия ден той извървял 30 мили, най-сетне отдъхвайки си в кошарата на един млекар същата вечер. Млакарят видял, че той не бил ял нищо през целия ден и му дал малко мляко.

Когато Говардхан научил, че синът му е избягал, той незабавно изпатил група от десетина слуги с писмо до Шивананда Сен, който вече бил поел към Пури заедно с бхактите, молейки го да върне Рагхунатх обратно. Те засегли групата пилигрими на едно място, наречено Джханкра, но с разочарование открили, че Рагхунатх не бил сред тях. Междувременно той се придвижвал с голяма бързина към Пури, напълно забравил умората и глада си.

Рагхунатх пристигнал в Пури само след 12 дни, спирайки да се храни само три пъти по пътя, почивайки съвсем рядко. Той се приближил към Махапрабху, който седял заедно със Сварупа Дамодар и отдал почитанията си на Бога от разстояние. Мукунда Датта съобщил на Бога, че Рагхунатх е пристигнал и му отдавал поклоните си. Богът му казал да се приближи и Рагхунатх паднал в нозете Му. Махапрабху го прегърнал, а сърцето му се разтопило от състрадание към изтощения млад човек. Той казал:

„Нищо не е по-силно от милостта на Кришна. Тя те измъкна от дълбоката яма на сетивното наслаждение.”
(Чайтанйа Чаритамрита 3.6.193)

Рагхунатх отвърнал наум на Бога, мислейки си: „Не знам нищичко за Кришна. Аз вярвам, че Ти бе този, който ме извади от тази яма.”

Шрила Бхактисиддханта Сарасвати Тхакур пише следното за милостта на Кришна и за страданията причинени от отровата на сетивното удоволствие:

„Милостта на Кришна е по-могъща от резултатите на предишните дела на човека. Това мощно състрадание на Бога изтеглило Рагхунатх от ямата на сетивната наслада. Живото същество, привързано към удоволствията на сетивата, няма силата да ги изостави. За живото същество, което се е отдало на Кришна обаче, сетивните наслади са като яма с изпражнения. Махапрабху знаел, че Рагхунатх е напълно освободен от всякаква привързаност към сетивните наслади. Въпреки това Той му рекъл така за да научи чрез него обусловените души.”
(Анубхашйа 6.9.193)

Отречението на Рагхунатх

Махапрабху видял, че Рагхунатх е мръсен и отслабнал след пътуването и затова, след като го приел за Свой собствен син и слуга, го поверил на Сварупа Дамодар, казвайки му да поеме отговорността за него и да се грижи за благополучието му. Оттогава насетне го знаели като „Рагхунатх на Сварупа” за да го отличават от Рагхунатх Вайдйа и Рагхунатх Бхатта, които също живеели заедно с Махапрабху в Пури по онова време. Богът заръчал също и на Говинда да се грижи за Рагхунатх с голяма обич. След това му казал да иде да се окъпе в океана и да види Бог Джаганнатх, а после да се върне за да обядват заедно. Когато Говинда дал на Рагхунатх остатъците храна от чинията на Бога, той се изпълнил с ликуване.

Нещата продължили по този начин пет дни – Рагхунатх приемал остатъците от храната на Бога всеки ден, но на шестия ден спрял да приема маха-прасада на Бога. От този ден насетне той отивал в храма на Джаганнатх и взимал даршан от предлагането на цветя на Бога, след което заставал на Лъвската Порта и просел маха-прасад. Вечер след като привършели задълженията си, служителите на Джаганнатх минавали оттам на път за домовете си и обичайно давали прасад на всеки гладен Вайшнава, който чакал там. По този начин отречените Вайшнави можели да задържат душата и тялото си заедно. Този тип отреченост обичайно се наблюдава сред отдадените на Махапрабху.

Когато Богът запитал за Рагхунатх и научил, че той вече не приема прасад както преди, а проси при Сингха Двар, Той се зарадвал, че е приел пътят на отречението толкова насериозно и казал:

„Много добре. Той приема сериозно живота в отречение. Отреченикът трябва винаги да бъде зает с повтаряне на имената на Бога и да поддържа душата и тялото си заедно чрез просия. Всеки, който приеме ордена на отречението и след това стане зависим от други, няма да може да постигне целта си и Кришна ще го пренебрегне. Оня, който стане отреченик, а после се лакоми за вкусна храна, никога не ще постигне духовната си цел и просто ще бъде роб на езика си. Дългът на вайраги е винаги да възпява имената на Бог Кришна и да пълни стомаха си със спаначени листа, плодове и корени. Човек който тича насам-натам в търсене на хубави неща за ядене, се привързва към сексуалните органи и корема си и никога няма да достигне Кришна.”
(Чайтанйа Чаритамрита 3.6.222-227)

Шрила Бхактисиддханта Сарасвати Госвами Тхакур подчертава твърдението на Кришна Дас Карирадж Госвами, че единственото задължение на вайраги е да възпява имената на Бога. Той пише следното: „Гледайки безпристрастно и не-отдадените материалисти и чистите Вайшнави виждат, че последователите на Махапрабху не са привързани към наслаждаването на сетивата си. Те са безразлични към всичко, което не може да бъде използвано в служене на Кришна. Причините за подобна отреченост са неразбираеми за обикновения материалист, защото служенето им е лишено отвсякакъв външен мотив и не би могло да бъде прекъснато от никакво светско препятствие. Когато Бог Гаурасундар вижда бхактите да се заемат с такъв род предано служене, напълно безразлични към сетивните обекти намиращи се извън обектива на онова, което им е необходимо за служене, той чувства голяма любов към такова едно разграничаване.

Различните ритуали, описани в „Хари-бхакти-виласа” са предназначени за богатите семейни, а не за вайрагите, които са се отрекли от всичко за да приемат подслон единствено у Святото Име. Онзи, който възпява Святите Имена сутрин, посред нощ, по пладне, по изгрев – с други думи денем и нощем – със сигурност ще прекоси океана на материалното съществуване. Тези чисти отдадени, които са съсредоточени изключително върху преданото служене към Бога, които възпяват имената Му и си ги спомнят с любов, нямат да изпълняват никакви други задължения освен киртан и смарана.
(Анубхашйа 3.6.223)

Шрила Рагхунатх Дас Госвами никога не говорел дикертно на Бога, а молел Говинда или Сварупа Дамодар да Му поднасят всеки въпрос или молба вместо него. Един ден той помолил Бога чрез Сварупа Дамодар да го инструктира лично за задълженията му. Когато Богът чул това, Той казал на Рагхунатх че Сварупа Дамодар знае далеч повече от самия Него и че трябва да взима напътствия от него относно целта на живота и как тя да бъде постигната. Когато обаче копнежът на Рагхунатх да чуе нещо лично от Него не отслабнал, Богът рекъл:

„Щом той има вяра в думите ми , нека следва тези наставления: „Недей да слушаш клюки и сам не се занимавай с клюки. Не бива да ядеш твърде вкусна храна, нито да се обличаш твърде хубаво. Винаги възпявай святото име на Бог Кришна без да очакваш почести, отдавайки цялата почит на другите. В ума си отдавай служене на Радха и Кришна във Вриндаван.”
(Чайтанйа Чаритамрита 3.6.236-237)

Бенгалските бхакти пристигнали в Пури за Ратхайатрата и се срещнали с Рагхунатх, който имал специалното щастие да получи благословиите на Адвайта Прабху. Шивананда Сен му разказал как го търсил баща му. След като останали четири месеца в Пури, отдадените се върнали в Бенгал и Шивананда занесъл новини от Рагхунатх на Говардхан Маджумдар, разказвайки му за целенасочените му аскетични духовни практики. Родителите на Рагхунат били потресени, научавайки какъв бил начинът му на живот и изпратили един брамин, двама слуги и 400 рупии на Шивананда за Рагхунатх. На следната година Шивананда взел слугите и парите със себе си в Пури и съобщил на Рагхунатх, че баща му му ги праща. Рагхунатх не искал да ги приеме, но мислейки за доброто на баща си взел част от парите, с които плащал храната на Махапрабху два пъти месечно. След като правил това две години, той се отказал и от тази практика. В отговор на въпроса на Махапрабху защо Рагхунатх е престанал да Го кани, Сварупа Дамодар отвърнал, че Рагхунатх бил решил че понеже баща му бил материалист на Махапрабху не му било приятно да яде храна, купена с неговите пари. Че приемайки тези пари умът му се замърсил и единственото което постигнал било слава и положение. Освен това той си мислел, че Махапрабху приемал поканите му единствено от любезност, тъй като Рагхунатх бил толкова глупав, че би се почувствал нещастен ако Той откаже, но че всъщност тайно не се радвал. Махапрабху бил много щастлив да чуе тези заключения и рекъл:

„Когато човек яде храна, предложена му от материалист, умът му се замърсява. Когато умът е замърсен, човек не може да си спомня Кришна. Храната на материалиста е заразена с качеството страст и както оня който я предлага, така и този който я приема се замърсяват в умовете си. Аз приемах поканите на Рагхунатх в течение на много дни заради неговия ентусиазъм. Раздвам се, че е осъзнал всичко това и се е отказал от тази практика по собствена инициатива.”
(Чайтанйа Чаритамрита 3.6.278-280)

Шрила Бхактисиддханта Сарасвати Госвами Тхакур коментира гореспоменатата случка по следния начин:

„Хората, които са егоистични и със силно чувство за собственост най-често са материалисти, които се опитват да се наслаждават на света за собственото си сетивно удоволствие. Такива хора гледат на парите си като на средство за постигане на сетивно наслаждение. Ако те се опитват да служат на Бога, на гуру или на Вайшнавите, които се намират отвъд материалната енергия, единственото което ще постигнат е увеличаване на материалния си престиж, а не истинската благодат от такова едно служене. Затова нека ония, които наистина търсят благодатта, се опитат да служат на Върховния Бог като напълно се отдадат в лотосовите Му нозе и след това да вложат каквито пари честно са спечелили в духовно служене към Кришна, духовния учител и Вайшнавите, използвайки тялото, ума, думите и сърцето си.”
(Анубхашйа 3.6.275)

Шрила Бхактивинод Тхакур също пише за раджастичния характер на поканите за обяд от материалисти. Той казва:

„Поканите за обяд за три вида: саттвика, раджасика и тамасика. Поканата от чист преданоотдаден е в гуната на доброто; от благосчестив материалист е в гуната на страстта, а поканата от много греховен човек е в гуната на тъмнината.”
(Амрита-праваха-бхашйа 3.6.279)

Аскетизмът на Рагхунатх Госвами нараствал с всеки изминал ден. Той спрял да проси при Лъвската Порта и вместо това започнал да посещава един приют за бедни. Когато Махапрабху научил тези новини от Говинда, той запитал Сварупа Дамодар каква е причината за промяната. Сварупа Дамодар отвърнал, че според Рагхунатх много време се губи във висена пред Сингха Двар и вместо това всеки ден по обяд отивал в приюта. Махапрабху похвалил решението на Рагхунатх, казвайки: „Просията пред Сингха Двар наподобява поведението на проститутка.”

Проститутката се мотае и чака някой мъж да дойде и да я ангажира. Просякът не би могъл да остане безучастен, докато очаква някой да бъде милостив към него. Отиването за подаяние в някой приют не представлява същия проблем. Човек просто трябва да иде в уреченото време и да получи толкова, колкото да поддържа тялото си живо. Това е полезно ако човек иска да използва времето си във възпяване на Святите Имена.

Един саннйаси на име Шанкарананда Сарасвати изпратил на Махапрабху една гунджа-мала и Говардхан Шила от Вриндаван. Махапрабху много ценял и обичал тези два предмета, приемайки наниза от зърна гунджа за идентичен с Радхарани, а камъка от Говардхан за идентичен с Кришна. Махапрабху допирал Говардхан Шила до главата, очите и сърцето Си и това му носело силна радост. След като обожавал наниза и камъка в продължение на три години, един ден Той решил да ги подари на Рагхунатх в знак на удовлетворението Му от неговата преданост. Рагунатх се почувствал трогнат и щастлив от даровете на Бога и приемайки ги за директно проявление на Шри Шри Гандхарвика-Гиридхари, ги обожавал с вода и листенца туласи. Зает в такова любящо служене, той потъвал в транса на предаността. След напускането му Говардхан Шила бил поставен в храма Гокулананда, където му се служи и до днес.

За аскетичните обети на Рагхунатх Дас Госвами се казва, че били като линии, вдълбани върху камък. Той прекарвал повече от 21 часа на ден зает във възпяване на имената на Кришна и в смарана, като отделял едва час и половина за сън и храна. Ядял само колкото да запази тялото и душата си заедно. Никога не допускал някаква вкусна храна да се докосне до езика му и носел само парче прокъсана препаска и един шал.

Накрая Рагхунатх започнал да ходи нощем да събира прасада, който продавачите стоящи пред храма изхвърляли близо до Сингха Двар след като вече бил толкова развален, че дори кравите не искали да го ядат. Той го измивал за да махне мръсотията, полепнала по него, докато най-сетне достигнел твърдата сърцевина на зърната, която не се била разварила. Това била неговата храна, на която той добавял само малко сол. Веднъж Сварупа Дамодар Госвами видял какво върши Рагхунатх и го помолил за малко от този прасад, сравнявайки го с нектара на боговете. Дори Махапрабху, научавайки това от Говинда, дошъл и си гребнал шепа от прасада на Рагхунатх преди Сварупа Дамодар да Му попречи да си вземе и втора.

„Какво е това тук? Ядете такива хубави неща без да Ми дадете нищо?” С тези думи Богът отмъкнал залък от чинията на Рагхунатх и го изял. За малко да вземе и втори, когато Сварупа Дамодар Го уловил за ръката и рекъл: „Това не е подходящо за теб”, отнасяйки чинията.
(Чайтанйа Чаритамрита 3.6.322-323)

Самият Сварупа Дамодар е резюмирал тези свои преживявания в своята поема на име „Чайтанйа-става-калпа-врикша” (Дървото на желанията на славата на Чайтанйа Махапрабху), която може да бъде намерена в сборния том наречен „Стававали”:

„От милост Шри Гауранга намери щастие в това да ме спаси от изгарящия горки пожар на материалния разкош, макар да съм пропаднал окаяник, най-низкия сред хората и ме повери на Своя личен приятел Сварупа Дамодар. Той ми даде любимата Си гунджа-мала, която носеше на гръдта Си, както и Своя Говардхан Шила. Той пробуди отвътре сърцето ми и ме накара да полудея по Него.”
(Стававали, стих 11)

Рагхунатх отива във Вриндаван

Рагхунатх останал под покровителството на Сварупа Дамодар през цялото време докато бил в Пури, получавайки по този начи пряк достъп до поверителното служене и общуване на Махапрабху. Те прекарали заедно 16 години, докато Богът и Неговият най-верен приятел Сварупа Дамодар не изчезнали от очите на този свят.

Когато това се случило Рагхунатх почувствал, че не може да продължава да живее в липсата им и решил да иде във Вриндаван и да се самоубие, скачайки от хълма Говардхан. Пристигайки във Враджа, той се срещнал с Рупа и Санатан. Те разговаряли с него дълго време и накрая го убедили да не слага край на живота си. Грижели за него като за свой трети брат и винаги го държали близо до себе си. Рупа и Санатан с наслада служали разказите на Рагхунатх за нектарните забавления на Бог Шри Чайтанйа Махапрабху.

Раздялата, която Рагхунатх Дас Госвами чувствал от Махапрабху и от Радха-Кришна станала толкова непосилна, че той напълно се отказал да яде твърда храна, пиейки единствено суроватка за да поддържа тялото си. Той отдавал ежедневно по хиляди поклони в прострации, мантрувал по 100 000 Святи Имена, служел в ума си на Радха и Кришна ден и нощ, разказвал за дивните забавления на Бог Чайтанйа Махапрабху и се къпел по три пъти на ден в Радха Кунд без нито веднъж да пропусне. Това бил изключителният стандарт на бхаджан, поставен от Рагхунатх, според който той служел на Божествата по повече от 22 часа на ден, спейки само по час и половина, ако изобщо го правел.

На пръв поглед отречеността на Рагхунатх би могла да бъде сравнена с тази на Буддха, но погледнато по-отблизо може да се види, че в аскетизма на Рагхунатх има някои уникални чести. Външното значение на отречението е непривързаност към сетивното наслаждение, но истинският му смисъл е привързаността към Върховния Бог. Силната привързаност на Рагхунатх към лотосовите нозе на Радха и Кришна била причината той да бил естествено и напълно откъснат от всичко, което не било свързано с неговите обожаеми Божества.

Радха Кунд

Шри Рагхунатх Дас Госвами живял дълъг живот. Шринивас Ачарйа имал шанса да получи благословиите на Рагхунатх преди да напусне Вриндаван за да се върне на Изток с книгите на Госвамите. Шринивас бил смаян от могъщия му аскетиузъм и дълбоката му вглъбена любов. Рагхунатх Дас Госвами написал три книги: „Стававали”, „Шри Дана-чарита” („Дана-кели-чинтамани”) и „Мукта-чарита”.

Той живеел край Радха Кунд, където изпълнявал най-интензивните си предани практики. Там бил благословен от вдовицата на Нитйананда Прабху, Джахнава Деви, когато тя посетила Радха Кунд.

Когато самият Махапрабху посетил селцето Арит, той проявил забавлението си да се къпе взред едно оризово поле, с което обозначил местонахождението на Радха Кунд и Шйама Кунд. Дотогава двете езера още не били разкрити, нито били оформени със стъпала и камъни. Рагхунатх си помислил, че би било добра идея да се направи това, но имал известни задръжки да се заеме с такова едно дело. Един ден обаче някакъв богат търговец отивал на поклонение в Бадри Нарайан с намерението да дари голяма сума пари на храма там. Тогава Бадри Нарайан му се явил насън и му казал да финансира идеята на на Рагхунатх за завършването на Радха Кунд и Шйама Кунд. Търговецът се върнал във Враджа, намерил Рагхунатх в селцето Арит и му разказал съня си. И така Рагхунатх надзиравал археологическите разкопки на езерата и послведвалия строеж на каменните стъпала и алеи.

Пет дървета стояли на брега на Шйама Кунд, които казват били петимата Пандави. Рахунатх имал намерението да ги отсече за да бъде Шйама Кунд перфектно правоъгълен. Преди това да стане обаче, Цар Юдхищхира се явил в съня му и му казал, че шетимата Пандави присъстват на Шйама Кунд под формата на тези дървета. Рагхунатх незабавно спрял работниците да не ги отсичат. Затова Шйама Кунд е с неправилна форма.

Още легенди за Рагхунатх във Враджа

Още една история се разказва за Рагхунатх Дас Госвами. Казват, че когато прочел пиесата на Рупа Госвами „Лалита-мадхава”, той потънал в океан от разлъка. Макар винаги да бил заедно с Радха на Радха Кунд, той бил не способен да понесе мисълта дори за моментна раздяла, какво да говорим за истинското непосилно чувство за липсата на Кришна. Четейки „Лалита-мадхава”, чиято основна тема е раздялата с Кришна, това чувство станало толкова нетърпимо силно, че той се съмнявал дали ще успее да оцелее. Когато Рупа видял отклика на Рагхунатх към неговата пиеса, той съчинил друга кратка творба, наречена „Дана-кели-каумуди”, която е изпълнена с хумор и закачки. Той дал книгата на Рагхунатх, взимайки си копието на „Лалита-мадхава”. Щом Рагхунатх прочел „Дана-кели-каумуди”, той забравил чувствата си в раздяла.

В началото докато живеел край Радха Кунд, Рагхунатх нямал определо убежище. От време на време отсядал в колибата на Гопал Бхатта Госвами, която се намирала на брега на Манаса Ганга в Говардхан. Един ден той се окъпал в Манаса Ганга и след това седнал под едно дърво, заобиколено с гъсти шубраци и започнал да обожава Бога в транса на предаността. Докато медитирал, дошъл един тигър да пие вода. Санатан Госвами също бил наблизо тогава и наблюдавал неподвижността на Рагхунатх, макар да бил изложен на такава опастност. Той загъчал на Рагхунатх да си построи колиба в която да живее и да се занимава с предано служене.

Шрила Рагхунатх Дас Госвами особено много обичал един Враджаваси на име Дас. Дневната храна на Рагхунатх се състояла от няколко чаши сурватка. Този Враджаваси бил отчаян, че Рагхунатх яде толкова малко, мислейки си че е невъзможно да се живее така. Веднъж докато бил в селцето Сакхи Стхали той с радост видял едно дърво капок с големи листа и направил огромна чаша от тези листа, в която сипал сурватка за Рагхунатх и му я занесъл.

Рагунатх се смаял, виждайки такава голяма чаша от листа и го запитал откъде я е взел. Чувайки името Сакхи Стхали, той незабавно захвърлил чашата. Сакхи Стхали е домът на Чандравали, основната съперница на Радхарани за любовта на Кришна. Сакхите на Чандравали, например Шайвйа и Падма, неспирно търсят начини да откъснат Кришна от Радхината беседка и да го замъкнат в будоара на своята приятелка. Точно както Радхарани е нещастна от това, така и с приятелките Й. Рагхунатх бил член от антуража на Радхарани и ролята му била винаги да мисли как да донесе щастие на Нея и Нейните приятелки. Щом само чул да се споменава името на Сахки Стхали, той почувствал прилив на гняв. Това настроение е висшата степен на любов, която завистливите хора, обременени от материална похот, никога не биха могли да разберат. В „Бхакти-ратнакара” пише:

След като се поуспокоил Рагхунатх рекъл на Дас:

„Това е мястото на Чандравали. Никога не бива да ходиш там.” Дас Враджаваси се успокоил и разбрал, че това са симптомите на духовното съвършенство у оня, който привидно бил духовен аспирант. Всички тези преданоотдадени са вечно-съвършени души. Онзи който се съмнява в това трябва да бъде считан за окаяник.“
(Бхакти-ратнакара 5.572-574)

Има още една необикновена легенда за Рагхунатх Дас Госвами, разказана в „Бхакти-ратнакара”. Веднъж той страдал от разтройство. Виттхалнатх дошъл с двама лекари от Баллабхпур, които да излекуват Рагхунатх Дас. След като го прегледали, лекарите казали, че разтройството е причинено от яденето на мляко с ориз. Виттхалнатх бил изумен от тази диагноза, казвайки: „Това е невъзможно! Този човек никога не хапва нищо друго освен сурватка!” Тогава Рагхунатх се обадил, признавайки че наистина бил ял мляко с ориз по време на медитацията си в забавленията на Радха и Кришна.

Шри Рагхунатх Дас Госвами напуснал тялото си на брега на Радха Кунд, къде се издига неговото самадхи. Това се случило на шукла двадаши титтхи през месец Ашвин, 1586 г.